петък, 5 юни 2015 г.

Ричард Докинс "Себичният ген"

"Гените са майстори програмисти и програмират живота си. Те се оценяват според успеха на програмите им да се справят с всички опасности, които животът предлага на техните машини за оцеляване, и тях ги съди безмилостният съдия на оцеляването."
...

"Всички добри другари можеш да познаеш по техния алтруистичен мирис!" е.е.къмингс
...

Тезата на Докинс в тази книга е, че генът е основна единица на естествения отбор. Не вида, не популацията, нито индивида. Генът не остарява - той прескача от тяло на тяло в хода на поколенията, манипулира същите тези тела по свой начин и за собствените си цели. Гените са най-близко до определението за безсмъртие, а ние сме само индивидуалните машини за оцеляване на тези гени. Нашия живот се измерва в няколко десетилетия, гените имат продължителност на живот хиляди, дори милиони години. Ние сме хардуера, нищо повече от машина. Същото важи и за останалите живи организми, животни, растения, бактерии и т.н.

Генът се дефинира като част от хромозомата, която е достатъчно къса, за да може достатъчно дълго време да функционира като важна единица на естествения отбор. Гените обаче се конкурират пряко със своите алели (съперници за същата хромозомна ивица) за оцеляване, затова според Докинс генът е основната единица на себичността. На генно равнище алтруизмът е лош, а егоизмът - добър. Обаче...един ген сам по себе си не може да направи нищо. Той трябва да си сътрудничи с много на брой други гени, за да увеличи своите шансове да се предава напред в поколенията.

Програмирането не е измислено от човека, защото нашите гени го правят, и то добре, от наистина много отдавна. Така както ние създаваме в момента изкуствения интелект - технологията е абсолютно еднаква. Гените са си построили собствен компютър и това е нашия мозък. Нашия мозък е оборудван само с основен софтуер, как ще постъпи в различни ситуации може да се планира само в най-широка граница, защото вариантите са твърде много. И тук идва момента със самообучението, съвсем точно както се обучава един изкуствен интелект. Може да се каже, че гените са само първоначалните създатели на политиката, а мозъците са изпълнителите. Моментните решения се взимат от нервната система, така че поведението на живите същества е под контрола на гените, но по един съвсем непряк начин.

Докинс казва, че когато човек умре той оставя след себе си две неща - гени и мемове. Мемът е единица за културно унаследяване и общо взето действа точно както гена -репликира се чрез имитация, не винаги точно. Физическото размножаване не ни носи точно безсмъртие - защото само след три поколения нашите гени са пренебрежимо малко в наследниците ни. Но ако оставим някаква културна следа след себе си тя ще живее непроменена дълго след нас. Докинс дава пример със Сократ , Леонардо, музиката и т.н. Макар Докинс да е широко известен в момента с понятието си мем той му посвещава само една кратка глава в тази книга.

Ние сме построени като генни машини и сме култивирани като мемови машини, но имаме силата  да се обърнем срещу тиранията на себичните репликатори (гени и меми), защото сме способни на истински, автентичен алтруизъм. Репликаторът е фундаменталната единица на целия живот. Репликатор е всяко нещо във Вселената, от което могат да се правят копия. Те се създават случайно от сблъсъка на по-малки частици. Веднъж появил се репликаторът може да създаде безкрайно голям брой свои копия. Нито едно копиране обаче не е съвършено. Успехът на репликатора зависи от света, в който живее. За да съществува живот нашите тела не са никак задължителни.

Според мен "Себичният ген" е най-добрата книга на Ричард Докинс и изключително много се радвам на това второ и преработено издание - в достоен вид на български език. Със сигурност не разбрах всичко, ще разгръщам тези страници и друг път. А това, че съвсем скоро успях да се докосна на живо до този невероятен човек, направи прочита на тази книга още по-вълнуващ.

Още за тази книга в блога на Lammoth



Превод на Иван Ценов

Издание на Изток-Запад с твърди и меки корици

Във Goodreads




четвъртък, 4 юни 2015 г.

Крис Удинг "Железния Чакал"

...

Отново е лято, отново е време за приключения, а Капитан Фрей знае как да прави това. Абсолютно в стила на предните две части, Водопади на Възмездието и Тайните на Черния Капитан, тази трета книга е точно това, което очаквах. Действието се развива бързо, за около десетина дни, започва разбира се с престрелка, но нещата се завързват сериозно когато любимия ни капитан се забърква в история с древно оръжие. Понеже винаги е любопитен това ще му навлече хиляди неприятности. Ще намеси и членовете на екипажа си, но този път те няма да са пряко застрашени. 

Героите в "Железния Чакал" са същите, но все пак ще се появи и нов член. Ако в предните две части те до голяма степен търсеха себе си, тук са много по-спокойни и уравновесени, раздават го по-лежерно и не се впрягат чак толкова. Това важи особено за Джес, която успява да се помири с природата си и Крейк, който смело използва демониските си знания. Малвъри и Харкинс също се чувстват добре в кожата си, а Пин - е, той винаги си е добре. В тази част обаче ще научим повече за Сайло, мълчаливия инженер, който ще трябва да се сблъска със своето минало. Новият член на екипажа на кораба Кети Джей сигурно ще се прояви повече в следващата част, затова сега няма да се занимавам с него.

Не мога по никакъв начин да устоя на тази история, чувствам се като дете във ваканция което е потънало в дебела книга за приключения и чужди светове. Вече с достатъчно познати герои така че комфорта е пълен. Бих могла да изчета още много епизоди от живота на този странен екипаж, не очаквам големи изненади, а още от същото - и в това е най-големия чар на тази поредица. 

Истинско удоволствие за четене, независимо от възрастта!



Превод на Надя Златкова

Художник на корицата Христо Чуков

Издание на Артлайн Студиос

Във Goodreads