Чайна Миевил "Морелси"

...

Чайна Миевил прави най-добре две неща - създава интересни светове & се заиграва с човешките табута до дупка. В "Морелси" света е море от релси, по които се движат влакове. Като казвам море, имам в предвид съвсем буквално море - хората използват жаргона на мореплаването, затова съвсем естествено може да чуеш "Човек зад борда", независимо, че става въпрос за влак. В този свят небето има два етажа, а света - четири, а най - важната наука е феровиаокеанологията, която изучава  самите железни линии на морелсите. Както и в другите му романи, така и тук, се усеща наличието в миналото на по-напреднала технологична цивилизация, както и на извънземна. 

Да стъпиш на земята не е добре откъдето & да го погледнеш. Освен, че е пълно табу, може & да е смъртоносно.

На фона на всичко това се запознаваме с Шам, млад мъж, който учи за доктор, макар да усеща, че не това е призванието му. Той е част от екипажа на Медис, който е къртоловен влак. В едно от пътуванията им те се натъкват на влакокрушение, а Шам успява да извади от останките му една малка карта-памет, в която вижда снимка, която не му дава мира. Той успява да убеди капитанката на влака да тръгнат в непланирана за екипажа посока, но отговаряща на желанието му. Така се озовават в най-голямото пристанище на познатия свят, в самия му център. Там ще намери хората от снимката, но това само ще доведе до нови въпроси. Някъде от тук истинското приключение започва, ще има битки, пиратски влакове, всевъзможни чудовища - и подземни и летящи. Тръгнали от центъра му Шам и компания ще успеят да стигнат до самия край на света.

В книгата няма нито един съюз "и", той е заменен със съответния му знак, но Миевил обяснява защо някъде в средата на романа.

& в този роман Миевил остава верен на стила си & поднася поредната доза странно - прекрасна история, която се случва в свят, не задължително нашия. На базата на три прочетени негови книги мога да кажа, че влаковете & гарите са много важни за повествованието му. В "Морелси" има много влакове, "Станция Пердидо" сама по себе си е гара, а в "Градът и градът" има една много важна разменна станция.

Чудесен си, Миевил, ненормалник такъв :-)

 Превод на Светлана Комогорова - Комата ( изключителен! )

 Издание на Изток - Запад с чудесна тъмна корица

 Бг изданието във Goodreads

Лена Крун "Тенарон: Поща от друг град"

"Не ти си на мястото, а мястото е в теб." 

Ангелус Силезиус

...

Лена Крун е финландска писателка, напълно непозната за мен, но някак си погледа ми попадна на тази малка книжка и реших да я пробвам. Че обичам странни книги, обичам, но тази се оказа истинско попадение по този показател. 

Историята е проста - някаква жена пристига в непознат за нея глад, който се казва Тенарон. Защо е отишла там не става ясно, нито пък с какво се занимава. Самия град си е съвсем наред, има улици, сгради, трамваи, само че обитателите му са насекоми и то от всякакъв вид. Някак  си обаче това изобщо не изглежда странно. Усещането е все едно си попаднал на място, което малко се различава от това, с което си свикнал, защото не познаваш местните обичаи. С времето ги научаваш и ги приемаш като нормална част от ежедневието ти. С някои свикваш лесно, други винаги те дразнят. Няма някаква особена драма в това, нито някакъв вид културен шок.

Романът е написан под формата на 30 писма, които тази жена пише до неин близък, може би партньор/любовник/приятел, това също не става много ясно, но за съжаление той така и не отговаря, така че не научаваме нищо за него. Действието в романа се развива през лятото, а с настъпването на зимата всичко замира, за да се роди отново през пролетта - а какво ще е то зависи до голяма степен от гледната точка на читателя. Авторката ни предоставя свободата да решим сами.

"Тенарон" може силно да разклати представите ви за това кое е действително и реално, кое е измислено от въображението и къде всъщност се намираме когато сънуваме. Малко ми прилича като усещане  на "Страната на чудесата за непукисти и краят на света" на Мураками.

Много ми хареса този малък роман, който се чете само за няколко часа и ми се искаше да е малко по-дълъг. Доста е странен, но точно това му е хубавото :)

 Превод на Росица Цветанова

 Издание на Август

 Във Goodreads

Крис Удинг "Тайните на Черния Капитан"

"Но така живеем всички ние, всеки ден. Затворени в нашите собствени, малки светове. Знаем един за друг само онова, което решим да покажем."

...

 "Тайните на Черния Капитан" е втората книга след "Водопади на Възмездието" от общо четири в серията за кораба Кети Джей. Книгата общо взето започва от там, където е свършила първата, героите са същите и както може да се очаква те почти веднага се впускат в ново приключение. А то се явява под формата на търсене на странен кораб, за който се предполага, че е принадлежал на изгубена цивилизация. Този кораб е защитен чрез вид психологическа преграда и само демониста от екипажа на Кети Джей може евентуално да отвори вратата му. Разбира се непознатия кораб се намира на място, което е трудно достъпно и населено с чудовища. Към нашия екипаж се присъединява и още един кораб, всъщност това са хората, направили предложението за тази експедиция.

Обаче никаква изчезнала цивилизация не откриват, защото кораба, който намират се оказва познат. И до доста неприятно познат за един от членовете на екипажа. Там обаче намират предмет, който е много желан от различни страни. В последвалите космически битки предметът сменя постоянно притежателя си. За първи път двама от членовете на екипажа напускат по собствено желание, а предишен враг става приятел.

Макар че тази втора част е доста обемна, точно 600 страници, се чете лесно. Автора определено залага на действието, а не на описанията, а терзанията на героите не дразнят. Двете части на тази история са съвсем идентични, единствената разлика е, че автора надгражда героите си във втората част. "Тайните на Черния Капитан" може да се прочете и като самостоятелна книга, но все пак е по-добре да се карат по ред. Първата книга е малко по-лежерна, във втората има повече битки - и наземни, и въздушни.

Леко и ненатоварващо приключенско четиво, подходящо за разпускане. Въпреки, че е малко детски на моменти, това не е недостатък на романа, по-скоро му придава невинно очарование. Аз лично се надявам да видим и останалите две книги от поредицата издадени на български език. И бих ги прочела с удоволствие, въпреки че съм доста далече от детските си години :) 

Още за този роман в Книголандия 

 Превод на Надя Златкова

 Издание на Artline Studios

 Във Goodreads

Карл Сейгън "Бледа синя точица"

"Науката изисква толерантност към неизвестното. Там, където сме невежи не бива да допускаме вярата. Колкото и неудобна да ни е неяснотата, тя служи на една по-висша цел - кара ни да събираме още данни. Тази нагласа е разликата между науката и толкова много други неща. Науката не предлага почти нищо в сферата на евтините вълнения."
...

Карл Сейгън едва ли се нуждае от представяне, затова пропускам тази част и се съсредоточавам върху книгата. "Бледа синя точица" е публикувана през 1994г. и в интерес на истината първоначално смятах, че би звучала поостаряла към днешна дата. За моя изненада това изобщо не се оказа така, дори ми остана малко горчив вкус от този факт. На практика излиза, че не сме помръднали кой знае колко, независимо от технологичния бум, в който живеем, затова пък много успешно сме започнали поне няколко нови войни - не искам дори да ги броя. А пък темата за религиите изобщо не мисля да я подхващам дори, защото направо ме е срам от себеподобните ми (XXI-и век сме хора, два-де-сет и пър-ви !!!).

В началото на книгата Сейгън прави бърза ретроспекция на изучаването на Космоса, стигайки далече назад до Галилей. Това обаче не е някаква суха фактология, дори не е съвсем хронологично - Сейгън вмъква миналото между редовете на основния си разказ. Колкото и богата обща култура да имате пак ще си намерите нещо любопитно. В петата глава на книгата, която се нарича "Има ли разумен живот на Земята?" автора се поставя на мястото на хипотетичен извънземен, който за първи път посещава Земята. Много е въздействаща тази глава, не знам как го прави Сейгън, но в нейния край дори и аз се запитах има ли наистина разумен живот на нашата планета.

Както и в другите му книги, така и тук има специално място за мисиите на Вояджър 1 и 2, за техническите трудности, но и тяхното разрешаване. Текста в никакъв случай не е тежък за четене, нито е пълен с техническа терминология. Това впрочем важи за цялата книга - не е необходимо да имате някакви специални научни познания, за да прочетете книгата. Ако знаете с колко любов Сейгън пише за тези две машини, с вълнение, което буквално струи от редовете. И има за какво да се гордее! Макар за съжаление самия той да не е вече между живите Вояджър1 и 2 продължават и до днес своя път, като Вояджър1 напусна границата на Слънчевата система и навлезна в междузвездното пространство преди около година (през август 2012). Очакванията са, че двете сонди ще продължат своята работа още десетина години.

Титан, снимка на НАСА

В книгата има и интересни данни за Титан, известния спътник на Сатурн, който има атмосфера и се предполага, че може би има течни морета от въглеводороди (към днешна дата езера и морета от течен метан и етан са потвърдени). Титан, както и Европа, спътника на Юпитер, е често експлоатирана тема от пишещите научна фантастика, които на базата на реални открития смело развихрят фантазията си. Така че нищо чудно да се озовете на някой от двата спътника чрез някой роман, още преди да е стъпил човешки крак на тези светове.

Всъщност по времето, в което Сейгън издава тази книга, мисията Касини-Хюйгенс (в момента се нарича Cassini Solstice) е в процес на планиране. Той пише, че ако всичко е наред сондата ще бъде изстреляна през 1997г. и ще достигне Сатурн и луните му през 2004г. Мога да ви уверя, че всичко наистина протече по план, защото хвърлях по едно око на тази мисия през годините. А съвсем наскоро Касини напомни за себе си пред широката общественост след като на 19-и юли тази година беше организирана символична среща на Сатурн със Земята, озаглавена Wave at Saturn и всеки можеше да помаха на Сатурн и да се снима в обща снимка :)

Разбира се Сейгън споменава и мисиите Аполо, както и тези до Марс - доста мисии има до там, знаем, в момента Кюриосити броди по марсианската земя, след много иновативно кацане; Индия (браво на тях!) също изстреля своя машина до Марс буквално преди дни. Може би много хора си мислят, че това е доста безсмислено, но Сейгън ще ви докаже, че не е така. Например веществата или съединенията, които доказано разрушават озоновия ни слой и сега всеки един от нас знае кои са те, са открити съвсем случайно от учени, занимаващи се с атмосферата на Венера. Така че колкото повече научаваме за Вселената, в която живеем, толкова по-добре бихме се справили с проблемите на Земята - тук визирам екологичните (за другите ни проблеми съм безкрайно скептична на този етап). Във всеки случай Сейгън вярва, че не в много далечно бъдеще човешки крак ще остави своя отпечатък на Марс, аз също съм склонна да мисля, че това не е толкова далечна перспектива. Тук искам да отворя скоба и да споделя нещо, което наистина много ме фрапира. Повечето хора смятат, че бюджета на НАСА е почти колкото този на отбраната. В действителност целия бюджет на НАСА, включително човешките и роботизирани мисии, е около 5% от военния бюджет. Винаги съм смятала, че ако не бяхме толкова заети да се въоръжаваме, а после да се избиваме, вече щяхме да сме стигнали звездите. Но това е положението - 5 процента за наука, 95 за "отбрана". Макар, че Сейгън дава пример с НАСА, предполагам че това съотношение е подобно и при останалите "велики" сили. Иска ми се да вярвам, че след края на Студената война това съотношение е различно. 

Какво още има в тази невероятна книга? Сейгън говори за соларни платна, които вече са факт. Япония изстреля първия експериментален соларен апарат (IKAROS, през 2010г.), мисията е успешна и се случва дори и в момента. Толкова много сме чели за подобни технологии в научната фантастика, ето че постепенно те стават реалност. Да, все още са в много начален етап, но според мен тепърва ще се развиват. И още - астероиди, които могат да се използват за добиването на някакви природни ресурси, дори да се преместят; двигатели, задвижвани с антиматерия; тераформиране. Сейгън говори за XXII-и век, обаче и той прави уточнението, ако не се самоунищожим до тогава. В книгата има и няколко страници, посветени на проекта SETI, търсенето на извънземен разум (нали помните "Контакт" с Джоди Фостър?). В края на книгата Сейгън представя своето виждане за бъдещето на човечеството, вълнуващи страници, доста оптимистични, но подкрепени с факти. Надявам се, че именно това ще се случи с нас.

Artist's Concept of Kepler-20f

Иска ми се да кажа няколко думи за мисията Кеплер, нещо с което Сейгън би се гордял. Кеплер търси подобни-на-Земята светове от 2009г. и в момента тече с пълна сила. Имаме си много силен представител там в лицето на Проф. Димитър Съселов, а целта на проекта е да се намерят планети с подобни на нашата условия. Макар че мотото на мисията е търсенето на обитаеми светове, под това не се разбира търсене на зелени човечета. Мисията е ориентирана към намирането и изследването на био-химични съединения, които евентуално биха дали повече отговори на това, какво всъщност представлява живота. Учените се надяват това да донесе и съвсем конкретни ползи за човека, особено в медицината. Но за сега все още се обработват огромни количества информация и ако имате ентусиазъм може да се включите в проекта на Planethunters, който е отворен за всеки желаещ.

А защо в крайна сметка "бледа синя точица"? Това е снимка на Земята направена от Вояджър1 през 1990г. от разстояние около 6000 милиона км. и може да я видите на задната корица на книгата. Не знам дали може да си представите това разстояние, на мен лично ми е трудно, но може би точно затова тази снимка е толкова въздействаща. Книгата има много полезен показалец, както и богата библиография за по-любопитните.

Вдъхновяващо и умиротворяващо четиво! Подарете го на децата си.

И още за книгата в Книголандия, както и в блога на издателството от преводача Милена Боринова.

 Превод на Милена Боринова

 Издание на Изток-Запад, с прекрасна корица (твърда или мека)

 Във Goodreads

В заключение публикувам една моя "снимка", направена със Solar Walk, на Титан в близък план, Сатурн и почти всички от по-известните му спътници:

Юнас Юнасон "Стогодишният старец, който скочи през прозереца и изчезна"

Това е едно от най-дългите заглавия на книга, на която съм попадала, обаче друго си е европейски автор. Не крия пристрастията си към подобни автори и винаги с много любопитство подхождам към такива творби. А Юнас Юнасон се е справил повече от чудесно с романа си, който е забавен, ироничен и много, много свеж. Чете се на един дъх, защото събитията са толкова много и следват един след друг, без да те оставят да скучаеш дори и за миг. 

Романът започва логично с въпросния стогодишен старец, Алан, който се намира в старчески дом и в деня на неговия юбилей той решава, че няма да остане за собственото си тържество. Вместо това отваря прозореца и излиза навън, без да има ясна идея на къде да тръгне. А защо го прави - във всеки случай не само защото се очертава досадно за него събитие, а защото той принципно така си прави. Като реши, че ме му се стои повече някъде, просто си тръгва. Достойно за уважение качество според мен, на малко хора им стиска да живеят така. 

Алан успява да стигне до гарата на градчето и поема на път, но приключенията му започват още на самата гара. От тук насетне ще му се случат какви ли не неща, а компанията, която ще сподели това пътуване се увеличава постепенно.

В другата сюжетна линия, или в другото време на романа, ще проследим целия живот на Алан, започвайки от детството му. Романът ту върви напред заедно със събитията от настоящето, ту се връща назад - в резултат действието наистина се движи в добро темпо и като цяло си е трудно да се откъснеш страниците. 

Живота на Алан се оказва наистина интригуващ, преминал в различни държави и континенти, но изобщо не е типичен разказ за нечий живот. По ирония на съдбата човек, който никак не се интересува от политика, в крайна сметка изиграва решаваща роля в не един и два световни конфликта и точно тук Юнасон ме очарова напълно. Начина по който е представил войните, случили се през XX-и век, както и основните действащи лица на политическата сцена на изминалия век, е свежарски и доста, доста (тънко) ироничен. Юнасон и неговия герой преминават през всички по-големи сблъсъци - Втората световна и атомната бомба над Япония; комунизма, Китай и Корея; противопоставянето на Изтока и Запада и всичко произтичащо от това. В романа ще се срещнем със съвсем истински исторически личности като Хари Труман, Сталин, генерал Франко, Ким Ир Сен, Мао Дзъдун. Юнасон ги е представил великолепно, с голяма доза хумор и въображение.

В края на романа двете времеви линии ще се срещнат за да образуват едно цяло - и вместо да сложим точка, всичко ще започне от начало в нов цикъл.

Юнасон настъпва смело ахилесовата пета на човечеството - войните и религиите. Как да не го хареса човек? При мен се получи логично и неизбежно :) 

 Превод на Елена Радинска

 Издание на Colibri

 Във Goodreads

 Още ревюта в Книголандия , Библиотеката, Книгозавър

Итало Калвино "Ако пътник в зимна нощ"

"Вселената ще намира изява дотогава, докато някой все още може да заяви: "Чета, следователно се пише."

...

Не вярвам особено в любовта от пръв поглед (освен ако не е в книжарница), но вярвам в любовта от първа страница. Точно това ми се случи с Итало Калвино. Защо никой не ми каза по-рано колко хубаво пише този Калвино!? В първите шест страници на романа намерих най-пълното и точно описание на това, какво е да четеш, какво е да разтвориш страниците на нова книга, както и абсолютно точна класификация на книгите, които ако някой си мисли, че може просто да ги раздели на хубави или лоши, значи може би е по-добре да не се захваща точно с тази. 

Романът започва на една малка, провинциална гара, един човек току що е слязъл от пристигащ влак и носи голям куфар, който трябва да бъде разменен срещу съответната парола. И точно когато става интересно - пфу, греда. Оказва се, че има печатно недоразумение и след 32-а страница се връщаш отново на 17-а. Читателят, който е започнал този роман трябва да се върне обратно в книжарницата и да смени дефектното копие с ново. Там обаче ще срещне Читателката и...хм, това май ми е познато. А пък ние от самотната гара ще се озовем в малко полско градче, а новия роман ще се окаже написан на език, който вече е изчезнал. И както може да се досетите тази книжна галимация далеч няма да спре до тук, смело прескачайки между континентите и времевите епохи, дори и между паралелните светове.

Накратко, този роман съдържа десет начала на различни романи, всеки със своята история. Те се различават и по жанр и в края на романа има една простичка схема, по която може да се ориентирате за жанровото разпределение на историите. Макар че изглежда малко объркано, романът всъщност се чете много леко, но същевременно успява да те държи в напрежение и аз лично не можах да го оставя, докато не му видях края. Много съчувствах на горкия Читател, който все не успяваше да си дочете историята. Определено нестандартен роман и ако някога сте си мечтали да сте главен герой в съвсем истинска, публикувана творба, може да пробвате тази. На мен страшно ми хареса и в момента никак не мога да понеса факта, че нямам толкова дар слово, за да опиша това.

Ако героите от "Енигма" на Антони Казас Рос докопат този роман съм сигурна, че ще се развихрят и ще донапишат финалите на историите, затова за всеки случай поставям Калвино на друг рафт в библиотеката си :)

Една от най-известните книги на Калвино "Нашите предци" ще излезне след няколко седмици, отново с логото на Colibri, а аз ще си потърся и други негови неща, особено съм любопитна към фантастиката, която е писал.

За моя голяма изненада открих само едно ревю за тази книга, което е на Преслав Ганев в Литературата Днес 

Превод на Нева Мичева (чудесен между другото)

Издание на Colibri

Във Goodreads

Робъртсън Дейвис "Петия в карето"

" И дали чудесата са създавани от желанието на хората, или желанието им е убеденост, която идва от скрито дълбоко в човека знание, че те всъщност са част от реалността?"

...

Не знаех нищо за Робъртсън Дейвис, който е известен канадски писател, но се доверих на поредицата Безкрайна проза на Леге Артис и определено не сгреших. "Петия в карето" е роман в най-истинския смисъл на тази дума, една добре разказана история, макар и по необикновен начин. В него главните герои са показани през очите на т.нар. Пети, това е термин, въведен от самия автор, незначителна за сюжета фигура, но крайно необходима за развитието му. Оригиналното заглавие на романа е Fifth Business, но май е трудно да се преведат всички нюанси на израза, затова е добре да се знае.  

Целия роман е написан под формата на голямо писмо, в което Дънстъбъл Рамзи се обръща към настоящия директор на училището, в което е работил през по-голямата част от съзнателния си живот. Започва логично от детството си, когато е 10-годишен и живее в едно малко село някъде в Канада (Дептфорд, Онтарио). Всъщност началото на историята има много конкретна дата и тя е 27-и декември, 1908г. Мисля, че всеки може лесно да си представи обстановката в това затънтено местенце в този отрязък от време. Точно тогава и на това място една уж невинно хвърлена снежна топка  ще се превърне в истинска лавина в края на историята. Момчето, което хвърля топката е Пърси и е връстник на нашия герой. В резултат на тяхната игра се ражда Пол, който едва оживява, но все пак успява да се вкопчи в историята, а неговата майка ще стане един от основните герои. 

Тези три деца ще пораснат и всеки ще поеме в различна посока - Рамзи се записва като доброволец по време на Първата световна война, Пърси ще стане крупен бизнесмен, предприемач и политик, а Пол ще избяга с един пътуващ цирк, за да се завърне след години като световноизвестен маг. В края на романа тримата ще се срещнат вече като възрастни хора. Като цяло романа на Дейвис се върти около Шекспировата идея за света, който е една голяма сцена, а всички мъже и жени са незначителни участници и някак си е адски убедителен.

Много ми хареса този Дъсти Рамзи, привързах се към него докато проследявах историята му. Той никак не се вписва в общоприетите представи за преуспял човек, но има едно качество, което е трудно постижимо и неуловимо - чувства се добре в кожата си, занимава се с това, което обича и е един щастлив човек. Звучи банално, но е адски трудно изпълнимо и аз лично страшно се възхищавам на хората, успяли да го постигнат, а те не са много. Да намериш чудото, което няма нищо общо с някакви свръхестествени сили, е призвание за малцина. Интересни са героите на Дейвис, а той е успял да ни ги представи по един не толкова типичен начин. Като добавим и добрия стил на писателя аз лично не виждам какво още мога да поискам от един роман.

"Петия в карето" е част от трилогия, която едва ли ще видим преведена на български и може само да съжаляваме за това. Иначе настоящия роман може да се закупи срещу скромната сума от 2 лв. от сайта на Booktrading, с традиционно високото полиграфическо качество на издателя Леге Артис. 

 Превод на Снежана Милева

 Издание на Леге Артис

 Във Goodreads